„Всички други са искали живот с баща ми. Само мама го е приела заедно със смъртта му“ казва дъщеря им Иванка.

Има такава необикновена любов, която е толкова по-силна, защото именно е после самоотричането и велика мисия – после Отечеството! Любов отвъд личното. Последните думи на Венета Ботева били „за вечни времена, за българския народ” да бъде запазено писмото на Ботев, написано на кораба „Радецки“. Защото е знаела, че това е писмо не само до нея , а и за българския народ. Защото е знаела, че нейният Христю е извършил подвиг.

На 27 февруари 1919 в родния си град Велико Търново, предала за поколенията писмото на обичния си съпруг, умира Венета Ботева.

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.

Х р и с т а
17 майя 1876
"Радецки"

На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал]: Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ“.

Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането й не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба й в Търново-1847 г.

Като всяко момиче и тя е трябвало, според патриархалните традиции, да се омъжи на 17 години и не по свой избор и сърдечно влечение, а по избора на родителите ѝ. Задомили я за богатия търновец Дончо Стефанов Петров, когото родителите харесали. От гледище на родителите, жената е трябвало да бъде предоволна от този избор. Но в нейните очи той бил пълновластен господар, човек с „ориенталски дух”. „Сърцето му беше студено”, разказва по-късно за него Венета. Тя отрано проявила характерната си черта да пази човешкото и женското си достойнство, да не се оставя да бъде третирана като „ханъма”, да се измъчва от мисълта, че между нея и съпруга ѝ не се е създала духовна връзка, която е най-главна предпоставка за добър семеен живот. Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй силно радва и нея като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето ѝ ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа. Тя търпяла, мълчала, също затворена в себе си, но накрая не издържала и стигнала до твърдото решение да се раздели с мъжа си.

Когато Венета съобщила на майка си непоколебимото си решение да напусне мъжа си, тя не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Въпреки волята на майка си, един ден младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите ѝ вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се със склонилата да я пусне майка, която я изпратила до прага на къщата, благословила я и ѝ пожелала „на добър път”, и се озовала в Букурещ при вуйчо си. Това станало в края на 1868 г.

По онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. А с проницателния си поглед вижда всичко и всява респект. По характер била корава българка и сърцата жена. И когато е била материално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите.

Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. Пред никого от близките си тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал и един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”.

Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола разказвала, че Ботев бил луд по Венета.

Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874 г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят.

Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега".

Ето как сама тя разказва как се събрала Христю (тя винаги го нарича така - Христю):
„В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо”. Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчеят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора.

Няколкото месеца в 1876 г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари - в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав.

По това време, на 12 април 1876 г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо.

Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Браила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него.

На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1-2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета...

Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. За гордия й характер говори протестна й телеграма до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година за несправедливото отпускане на пенсии:

"Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева".

Копие от телеграмата й било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895 г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания”.
Своята и народна почит към нея търновското гражданство изразява, като поставя на гранитна плоча на гроба на Венета Ботева словата:

„Венета, съпруга на великия поет и революионер Христо Ботев, родена 1847 г., починала 27. II. 1919 г.
От Търновското гражданство -1948 г.